Въведение

Инициатор и пръв изследовател на родословието на Павел Събев е неговият правнук Съби Чанков Събев. За съжаление, поради ранната си кончина (2015 година) той не можа да довърши започнатото, но успя да зарази с ентусиазма си някои от свите родственици. На първо място Марийка Христова от село Буховци и Събин Събев от гр. Варна, както и тяхните наследници - Здравка Бонева и Николай Събев, които са и основните съставители и оформители на настоящите записки.
Павел Събев е преселник от село Хедилий, Одринска Тракия, днес в пределите на Република Турция. Има два брака. Първият е с Неделя, от която има четири деца, родени в село Хедилий. Семейството се премества в село Бухлар (Буховци), около 1905 година, след Илинденско-Преображенското въстание.
След смъртта на първата му съпруга, около 1907 година сключва брак с Юрдана, от която има осем деца, всички родени в село Бухлар.
Родословието е представено по два начина - графично и описателно (текстово).
Графичното, наречено “Родословно дърво” представя всички известни към 2016 година наследници на Павел Събев по кръвна линия - биологична връзка от първия и втория му брак. Представени са отгоре надолу и отляво надясно по последователността на раждането им. Всеки наследник има номер за по лесно откриване в текстовата част.
Текстовата част съдържа фактология и описания, които са ни били известни към 2016 година. За съжаление за голяма част от наследниците, особено от по-предишните нива (поколения) информацията е много оскъдна или изобщо липсва. Надеждата ни е тя постепенно да се разширява и обогатява.
Тези записки са по-скоро поставяне на началото на родоописанието на наследниците на Павел Събев, отколкото нещо завършено. Всеки заинтересован и съпричастен към рода има възможност и е призован да допълва, доуточнява и коригира написаното до тук. Всеки от рода, който фигурира в родословието има пълни права да дописва, доуточнява, коригира факти и събития, да премахва или видоизменя текстове отнасящи се за него или членове на неговото семейство -  родители, баби, дядовци, съпруги, братя, сестри, деца, внуци, правнуци и т.н. Няма ограничение в обема - колкото повече, толкова по-добре.
Не е необходимо да се посочва източника на информацията, както и да се уточнява верността и доказаемостта и. Това не е научно изследване, а свободни родоописателни текстове. Допустими са описания по спомени - по-ярки или поизбледнели, предания, митове, легенди, предположения, догатки, спомени и разкази за хора извън рода, както за наследниците на Павел Събев, така и за селата Бухлар и Хедилий.
В текстовата част за всеки наследник има и до три снимки. Всички новопоявили се снимки за публикуване в сайта ще бъдат сканирани и върнати на притежателите им. Желателно е снимките да са в по-голям формат с максимално добро качество, да не са групови, да са на свързани с рода хора и да са придружени с кратък обяснителен текст, дата или година.
Всичката допълнително появила се информация, снимки или корекции във вече написаното изпращайте на Здравка Бонева, на адреси:
село Буховци, област Търговище, ул.Цар Освободител №8, Здравка Николаева Бонева, телефон 0601 78278, gsm 0882 100628, 0897 602064
За предоставената ни информация, спомени и проявена съпричастност изказваме искрена благодарност на:

 Димо Господинов от гр. София
Константин Челебиев  от гр. Търговище
Янка Спасова от гр. Търговище
Тоня Любенова, Исторически музей, гр. Търговище
Станислава Цанева, Държавен архив, гр. Търговище

Ползвани литературни източници:
1. доц. д-р. Чавдар Танев, “Буховци частица от миналото и настоящето на България”, 2010
2. Стоян Мавродиев, “Село Хедилий - историкогеографски и етнографски бележки, София 1942
3. Константин Челебиев, “Кратки исторически данни за миналото на село Буховци”, Търговище 1970
4. Магдалена Жечева, “Заселване на тракийските българи в търговищкия край 1878-1934”
5. Колю Димоларов, “Скъпи и горчиви спомени”, София 2006
и др.
Share:

село Буховци

За произхода и етимологията на името на селото има различни версии. Най-често употребяваното име до 1934 година е Бухлар. През същата година с министерска заповед е преименувано на Буховци. Срещат се и други варианти на името - Булгаркьово, Бухларкиево, Бухларкьови, Бухаркьови, Бухлари-киевци, Бухулар, Бухула, Пухулар, Пухлар, Боглар, Бофлар и др.
Най-старият документ за селото с име Бухлар е от 1573 година фигуриращо в турски регистър.
Различни са и версиите относно етимологията на името. Според една от тях (най-често лансираната), че името на селото произхожда от птицата бухал, на турски “буху”. Наистина в миналото в горите край селото е имало много бухали. Друга версия, според която в средновековието селото е било чисто българско го наричали Булгаркьови (българско село). Черкезите, които живеели в съседните села трудно произнасяли буквата “г” и го прекръстили на Букларкьови. Трета версия свързва името на село Буховци с преселници от село Бухово, Софийско.
Интересна но непотвърдена версия е свързана с прабългарите. В края на 15 век по тези земи се заселват турци - туркмени от племето “бухулар”, “пухулар”, “хухулар”. Етимологията отвежда към голямото куманско племе “пугу”, което по китайско произношение е името на прабългарите “пугу” или “бугу”, свързани исторически с построяването на Великата китайска стена.
За годината на възникването на селото няма категорични данни. Признаци за наличие на селище в тези земи има още от римско време, а и преди това. Прастара легенда , разказва, че някога на върха на Фисека са били открити железни пристанищни халки, останали от времето, когато там е било дъно на море. По-нови изследвания установяват, че под”Голямата канара” на Фисека има длъбнатини в скалите, като част от скален манастир.
Приема се за доказано, че селото е съществувало на сегашното си землище от 15 век с името Бухлар.
Населението се е състояло от българи, турци, татари, черкези, цигани, гърци и други, в различно съотношение в годините.
Тъй като селото се е намирало на главни пътища Русе-Преслав-Цариград, Варна-Търговище-Омуртаг, често е било обект на нападения, грабежи и разрушения от преминаващи черкези, татари и редовна турска войска.
След Кримската война от 1856 година в селото се заселват голям брой черкези, в резултат на което до Освобождението през 1878 година населението е изцяло или преобладаващо мюсулманско.
Съществено заселване с християни започва след Освобождението, макар че има единични случаи на заселване и преди това.
Миграцията - изселване и заселване от селото протича на няколко етапа свързани със значими исторически и военни събития и продължава до края на 20 век.
С отстъплението на турските войски през 1877-1878 година напускат селото всички черкези и значителен брой турци. Освобождават се много къщи и обработваема земя. Това дава възможност за заселване на българи бежанци от Одринска Тракия, основно от селата Янурен и Хедилий.
В една от първите групи заселници се споменава и Павел Събев.
Причината за тази първоначавна бежанска вълна е Берлинския договор от 1878 година, който ревизира Санстефанския договор и големи територии от Беломорска и Одринска Тракия населени основно с българи се връщат под турска власт.
Следват бежански вълни в още по-големи мащаби след Илинденско-Преображенското въстание 1903 година и пораженията на България в Междусъюзническата (1913 г.) и Първата Световна война (1918 година).
Голямото мнозинство от християнското население на село Бухлар (Буховци) от Освобождението насам са бежанци или техните потомци от Беломорска и Одринска Тракия.
Първата инфрмация от официални турски източници за числеността на населението е от средата на шейсетте години на 19 век. Тогава селото е било от 155 мюсулмански къщи, християни няма.
След Освобождението населението бележи тенденция към нарастване.
През 1880 година има 944 жители, от които 231 българи, 591 турци, 108 цигани и 11 гърци.
Официалното преброяване на населението през 1887 година показва, че в селото е имало 833 мюсулмани и 134 християни. През 1910 година населението нараства до 1377 души от които 588 българи, 649 турци и 140 цигани. Най-многочислено е било селото през 1934 година - 1862 души, от които 935 българи 811 турци и 116 цигани.
В периода 1946-1975 година населението се задържа в диапазона 1700-1100 души.
След 1985 година и особено след 1989 година населението непрекъснато намалява, за да достигне през 2005 година до 651 човека. Днес 2016 населението 650 души, от които 300 българи, 300 турци и 50 цигани.
До 1951 година селото не е било електрифицирано. Домовете са се осветявали с кандило, свещ, фенер или газова лампа. Нямало е радио, телевизия, телефон, интернет, дори и радиоточка. Връзката на властта с населението се е осъществявала от разсилен-кехая (глашатай). Обикаляйки селото и местата, където се събират повече хора, биейки барабан да привлече вниманието глашатаят на висок глас е предавал съобщенията на кмета към населението. Който не е чул новината я научава от съседите или в кръчмите.
Годишната заетост на населението е била разделена на два коренно различни периода. Горещо знойно лято изпълнено с тежък уморителен труд и лека спокойна зима изпълнена с празници, хапване, пийване, веселби и безкрайно бистрене на политиката.
През лятото цялото население годно да държи мотика, лопата, сърп, коса, рало се изнася на полето. Селото опостява. Остават само баби и дядовци да пазят къщите, да хранят кокошките и да наглеждат децата. Сутрин рано потокът от хора и каруци се отправя към полето. Вечер - обратно. Без делник и празник. От ранна пролет до късна есен. От Гергьовден до Димитровден.
Друго нещо е през зимата. Всички са скупчени около печката, прасето е заклано, виното е избистрено. Започват безкрайни празници и именни дни - Никулден, Игнажден, Коледа, Нова година, Васильовден, Йордановден, Ивановден, Бабинден и т.н. Най-мистични и страховити са вълчите празници от 14-24 ноември. Хората са вярвали, че това са зли дни и нощи, в които човек може да прихване много лоши болести, затова в този период не бива да се излиза навън по тъмно. Денят 24 ноември се нарича “калцун” - страшен куц вълк, който яде хора. В този ден не се ползва гребен, не се шие и преде, дори хляб не се реже с нож, а се чупи.
Най-посещаваните обществени места през зимата са читалището, църквата и особено кръчмите, които работят без прекъсване и без почивен ден.
В периода 1941-1944 година на два пъти през селото преминават войскови части на германската армия. През есента на 1940 година в селото се появяват 7 непознати лица, немски граждани, с необявена мисия. В последствие се оказва, че това са немски офицери и войници изучаващи терен, пътища, мостове и друга инфраструктура свързани с логистичната подготовка на “План Барбароса” - внезапното нападение над Съветския Съюз. Веднага след подписване на договора за присъединяване на България към тристранния пакт колони немски войски и бойна техника в продължение на една седмица преминават по пътя край селото на изток.
След 3 години, през есента на 1944 година, покрай селото отново преминават немски войски, но този път отстъпвайки пред Червената армия.

Кратка хронология на по-характерни дати и събития свързани с историята на село Бухлар (Буховци):

  • 1893 г.  се създава училището “Св. Кирил и Методий”
  • 1896 г. се построява християнска църква
  • 1901-1925 г. Бухлар е общински център
  • 1906 г. се основава Читалище “Развитие”
  • 1906 г. се основава Земеделска дружба “БЗНС”
  • 1934 г. Бухлар се преименува в Буховци
  • На 1 януари 1937 г. селото става самостоятелна община, първи кмет е Георги Попов - Гърка
  • 19 ноември 1948 година се основава ТКЗС
  • 20 ноември 1948 година се открива Телефонно-пощенска станция
  • Ноември 1951 година селото е електрифицирано с активното съдействие на населението (парични средства и доброволен труд)
  • 1960 г. влиза в експлоатация Язовир “Фисека”, при разкопаването на “чашата” на който са открити останки (кости) на мамут.
  • 1969 г. влиза в експлоатация гражданско летище на територията на селото
  • 1977 г. в центъра на селото е открит паметник на Неделчо Камов, от родословието на Павел Събев
  • 1979 г. влиза в експлоатация Спортен комплекс “Неделчо Камов” включващ стадион и спортна зала за състезания и тренировки.
  • 2009 г. се открива паметник на загиналите във войните от селото.
  • 2010 г. се провежда първият Тракийски фолклорен събор “Фисекът пее”, който се превръща в традиционен ежегоден.
  • 2013 г. кмет на селото е Здравка Бонева, пето поколение от родословието на Павел Събев
Share:

село Хедилий (Hedeyli)

СЕЛО ХЕДИЛИЙ (Hedeyli)

Намира се в Одринска Тракия, Турция, на 68 километра югоизточно от гр. Одрин, на 18 километра северно от гр. Хайрибол, на брега на река Еркене.

Селото е основано около 1810 година. Дотогава е било турски чифлик, където са аргатували (работили срещу заплащане), българи от съседните села. На преклонна възраст собственика на чифлика го подарява на джамията в гр. Хайрибол, известна като “Хасан Бей Джамиси”. По онова време тези земи са били рядко заселени, затова са били много евтини. След като не могла да стопанисва имота Джамията го продала на няколко българи, които много добре са познавали достойнствата му от времето, когато са работили там.

Покупката била много изгодна за българите, поради ниската цена и дългосрочното изплащане. За тях това било един вид подарък от Джамията.
Предполага се и от там идва името на селото - турската дума “Хедие”, означава подарък, а “Хедиели” - подарено.
Срещат се и вариации на името - Хедейли, Хидилий, Хедилия, Ядлия, Едлия и др.
Първоначалните заселници са били от различни райони на Османската империя, преобладаващо българи. Имало е заселници от гр. Копривщица, от кюстендилските села, та дори от Албания.
С времето заселниците са се адаптирали помежду си и са се превърнали в еднородно население, с еднакъв език, нрави и обичаи.
Отличителен белег в говора им е приставката “къ” за бъдеще време - “къ копая”, “къ ора”, вместо “ще копая”, “ще ора” и т.н.
Характерни са и личните местоимения:
- за женски род “сая”, вместо “тая”
- за мъжки род “ сова”, вместо “този”
- за среден род “сва”, вместо “това”
- за мн. число “сея”, вместо “тези”
Носиите им са били почти изцяло взаимствани от село Търново, Узункюприйско.
През зимата мъжете са носили черни шаячни (вълнени) потури, черна ентерия и над нея елек. И зиме и лете са се опасвали с пояс - за младите червен, за възрастните - черен.
На главите си са завивали черен вълнен шал дълъг около 2 м. Краят на шала се е украсявал, а отзад се е провисвал до пояса.
Жените са носили дълги бели ризи, които са стигали до глезените. Лятно време над ризите са обличали син или бял фустан, без ръкави. През зимата са носили черни шаячни сукмани. Ръкавите на ризите, полите на сукманите и фустаните са били извезани. И зиме и лете са опасвали кръста си с дълъг черен пояс. Отпред през кръста са препасвали престилка, която е стигала до края на ризата.
На главата си най-отдолу са слагали специален фес, над него широк чембер (забрадка), прегъната в триъгълна форма. Двата края на чембера са се кръстосвали под брадата и са се връзвали под брадата. Предния край на чембера е бил на челото. От лицето на жената са се виждали само очите, веждите, носа и устата.
Както мъжките, така и женските облекла са се тъкали на стан от жената, само памучните тъкани са се купували. Вълнената прежда сами са си я предяли. Щом мъжът внесе в къщата необходимата вълна, от там я поема жената - влачене, предене, боядисване, тъчене и ушиване дрехи на цялото семейство.
Като трудолюбие и в нравствено отношение селото е било на много високо ниво. Старите хора са били на почит и уважение. Женитбите обикновено са били предхождани от своеобразно договаряне - “сдумване” между представителите на годеника “сдумници” и родителите на годеницата. Най-важният въпрос при сдумването е била сумата, която трябва да заплати годеника на родителите на годеницата - “баба хакъ”. Сумата е била съобразявана с имотното състояние на годеника, но ако не се стигнело до договорка или годеника няма необходимите пари момата се е крадяла и всичко свършва.
Женитбите са ставали между връстници на 17-18 години. Почти всички семейства са били многодетни. Семейства с 2-3 деца са смятани за непълноценни, едва ли не бездетни. Много деца е било достойнство за семейството, особено за майката. Затова не са били рядкост семейства с 10-15, дори и 20 деца. Въпреки високата раждаемост прирастът на населението не е бил особено голям, причината е във високата смъртност по онова време, както при децата, така и при родилките. Липсвала е акушерска и всякаква друга специализирана медицинска помощ. Широко разпространени са били шарка, скарлатина, дифтирит, родилна треска и други опасни болести.
Живеели са съвместно няколко поколения. Докато бащата е жив синовете със семействата си живеят при него. Подялбата на имота е ставала след неговата смърт.
Цялото село, млади и стари, мъже и жени са били силно набожни. Още от първите години на основаването на селото е построена църква, поддържана в завидно състояние. Имала е мъжко и женско отделение и две стаи за използване за училищни класни стаи.
По-късно с волни пожертвования е построена самостоятелна училищна сграда в непосредствена близост до църквата.
До 1897 година църквата е била в състава на Гръцката Патриаршия. Църковните служби и обучението са извършвани на гръцки език с всички произтичащи от това трудности съчетани с целенасочената политика на гръцките проповедници и учители за национално обезличаване на българите. Въпреки усилията им те не са успели да променят езика, бита, нравите и морала на това изолирано българско село, разположено сред враждебни турски и гръцки села.
Пред упоритостта и националния дух на тази шепа българи трябва да се преклоним.
През 1897 игото на Патриаршията е отхвърлено - църковните служби и обучението в училището започват да се извършват на български език, което е предизвикало всеобщо въодушевление и подем.
Много скоро обаче други беди връхлитат тези мъченици.
Тенденции за изселване на българското население от селото се забелязват още от 1862 година, когато в гр. Одрин и одринско са заселени черкези с последвалите грабежи, насилия и безчинства над християнското население. Има данни, че още преди Освобождението има преселения от Одринска Тракия, в това число и от село Хедилий към днешните земи на България. Някои от тези преселения са били “разузнавателни” - да се проучат възможноостите и условията за трайно преселване със семействата.
Особено интензивни са били преселенията след Берлинския договор 1878 година, когато Одринска Тракия с голяма част от българското население остава под турска власт.
Има информация, че през 1879 година от село Хедилий в село Бухлар идват около 200 семейства. Две години продължават трудностите по тяхното настаняване в опразнени от турци, татари и черкези къщи, оттеглящи се заедно с турските войски към Турция. На третата година, голяма част от тези семейства се завръщат по родни места. Остават около 20 семейства, предимно бедни, без средства за обратно пътуване.
През последвалите години преселениято от село Хедилий продължават на различни етапи, като най-масовите са след Междусъзническата война (1913 г.) и Първата Световна война (1919 г.), където България е победена страна.

Днес (2016 г.) селото е с около 1200 жители, без българско население.
Share:
Абонамент за: Публикации (Atom)